Archive for February, 2012

Българско Лято – продължение

Saturday, February 25th, 2012

Българско Лято

Thursday, February 16th, 2012

Всяка година летните снимки потъват някъде из архивите основно поради липсата на време да ги оправя. Те винаги са толкова много, че само мисълта да се сборя с тях ме отказва. После някъде около Нова Година набирам смелост и се захващам. Снимките винаги говорят най-много и са най-скъпи на този който ги е заснел, та и с моите е така. Радвам им се и си припомням село и хубавите залези над Габрово и центъра в Плевен и лека полека ми се приисква пак да е лято и да съм там.

С на мама немското гащеризонче от преди сто и една години:)

Boston

Monday, February 13th, 2012

Boston е много готин град. Не е прекалено голям и е много просторен и уютен. За 3 дена прекарани там, успя да ме спечли. Newbury street е сигурно най-известната улица в него и е интересно разнообразие за Американски град, но мене ме грабна Mt Vernon street. Дали заради невероятната светлината (която така и не успях да уловя на снимка) нашарила улицата през гъстите корони на дърветата, или заради старите, завъртяни къщи и годините им, там ми беше много приказно…

След няколко дена къмпингуване из Мейн се отправихме към Бостън. Влязохме с колата от север или поне се опитахме на няколко пъти, в които Пеев ни въртеше насам натам, опитвайки се да уцели правилната посока за МИТ. Впечатлих се от Charlestown, той изглеждаше доста мизерно място и в главата ми се въртеше мисълта, че не съм си представяла така Бостън. Сега ако попитате някой местен дали Charlestown е част от Бостън сигурно ще ви отговори отрицателно, но той все пак се намира на по-малко от миля от идеалниа центът на Бостън, така че… В крайна сметка намерихме пътя, посетихме MIT Coop, където Пеев и аз станахме горди притежатели на портмонета с логото на университета. По-късно се сдобих и с още едно с логото на Харвард, което си ползвам.

Оставихме Пееви някъде на път за гарата и се отправихме към хотела. Бяхме си избрали един на червената линия на метрото, близо до центъра, само на 3 спирки от него. Сумите от 300 – 400 usd на вечер в по-централната част не бяха особено примамливи и освен това ненужни при положение, че щяхме да сме на вън почти през цялото време. Hа рецепцията, ни посрещна българка и беше така добра да ни даде безплатен паркинг и закуска, които не бяха включени в резервацията ни. Самият хоетл беше леко позападнал, но в съвсем приличен вид, особено за прясно къмпингували клиенти като нас. Не мога да се оплача, дори напротив мисля че си беше добра сделка като локация, цена и качество.

Обиколката ни на Бостън мина по следният маршрут MIT, Harvard, South End, Old Harbor, Downtown, New England Aquarium, North End, Beacon Hill, Charles River. Това, което ми е останало като спомен от нея е как на много места времето изглежда почти спряло, нямаше я забързаността и суматохата на NY, нямаше ги и тълпите с туристи, само тълпите от комари (мой скъп спомен от Мейн) бяха все още там. Charles River беше пълна с лодки дори и в тези делнични дни и хората край реката изглеждаха спокойни и радващи се на живота.

Не ми се тръгваше от там… но след 3 дена се отправихме към Newport, този с големите къщи. Имам чувството че Американските градове са винаги поне по два, има поне два с едно и също име. Та Newport = големи къщи, повечето скрити зад високи и дебели живи плетове или огради, глека която набързо обърна колата ни в посока NY.

Забравих да кажа: Да живее iPhone-ът, мой верен другар по пътя! Колкото си обичам камерата, толкова и ненавиждам да я нося и при всичките ми проблеми с гърба, тези моменти стават все по-чести…

Тази снимка идва с поука и тя е, че е добре първо да се огледате, дали собственикът на колата, чиято регистрация искате да снимате, не е случайно някъде на близо. След като доволно заснех табелката ми се наложи да обяснявам на един едричък Американец, че снимката е всъщност само за спомен… Другият вариянт беше да му обясня, че комбинацията от червено, синьо и жълто ми е харесала много.

MIT или Harvard… всеки си има предпочитания. Аз като кампус харесах MIT в пъти повече.

Two views: Wall-e and Eve

Sunday, February 12th, 2012

By Lora

By Mama

Had fun with AnalogColor

Sunday, February 12th, 2012

Аз: Лора, къде живеят Индианците?
Лора: В Индианция.

The low winter sun and the rooftop windows sometimes can become a magical combination. As I have said many times it just needs someone skilled to exploit it… but I am trying hard and as far as Lora allows:) The sunshine is coming reflected from the floor.

With her two beloved friends, the bear from Weihnachtsmann and the doll she got for her 4th BD.

An old photo, one of my favorites.

Лорини фрази

Friday, February 10th, 2012

Някои от тях, за да ги запомня:

“Знаеш ли…”
“Имам една много добра идея…”
“Истина ти казвам.”
“Аз могаМ.”
“Аз имам един спомен…”
“Най … в целят свят.”
“Просто не мога да повярвам.”
“За теб винаги”

Имало е много моменти, в които съм се смяла или учудвала на приказките на Лора, но за съжаление повечете са минали и заминали… Сега си спомням един от най-трудните въпроси, които ми е задавала, дали ще умре и дали и аз ще умра. Веднъж ме попита дали и ние крадем медът от пчелите. Понякога си измисля истории, понякога говори истината, но както тя казва “така са децата” или “така правят децата”…

Frozen windows

Tuesday, February 7th, 2012

Днес е голям студ и пак във Виена изглежда че е по-добре от на много други места в Европа, но мене тази мисъл някaк си не успява да ме стопли. Студът ми напомни за чудните рисунките по прозорците от моето детство и се запитах колко ли студено трябва да е било, за да се образуват. Като дете обичах да стана сутрин и да им се любувам или да ги мажа с пръст, докато започнат леко да се разтапят. Имам една снимка на замръзнал прозорец от квартирата ни в София и трябва да я изровя. От тази същата квартира все още имам ледовити спомени, както и няколко “опушени”:) Тук също живеем на покрива, но каква разлика…

Grossarl, Grossarl, bis zum nächsten Mal

Saturday, February 4th, 2012

Мотото на тазгодишната ни зимна ваканция спокойно може да е “Всичко е добре, когато свършва добре”. Тук е мястото да кажа, че това беше най-хубавата ни и спокойна почивка в Гросаел до сега и също така най-снежната и възнаграждаваща. Тя обаче започна със злополучната новина, че Лора е болна от скарлатина. В Събота, с натоварена до тавана кола, минахме набързо през болницата и излязохме от там леко притеснени от диагнозата “scharlach”. За щастие притеснението изчезна някъде по пътя към Гросарл и новината за  скарлатината отстъпи място на по-приятни емоции.

След четвърта поредна година на ски там, май е време да напиша и нещо за самото място. Много красив през зимата и несравнимо по-красив през пролетта Гросарл си е едно малко селце, но предлага учудващи за големината си удобства. Не знам само дали имат болница, но се надявам и да не разбера:) Всъщност за Гросарл няма много какво да се каже, той е едно нормално място за почивка за нас и е спечелил сърцата ни с комбинацията от хубава къща, хубави писти, спокойствие и приятни хора. От тази година мога да кажа и че ski school Lackner е добър старт за всяко дете.

На кабинката

С очи отправени към влека и скиорите навън.

Аз: “Кой е Номер 1?”

Те: “Аз, Аз…”

“Ciao Grossarl”, само където май наистина го казваше на Гросарл и така и не поиска да погледне към камерата:)

За карането на ски, мога да кажа че не е лесна работа, особено когато си на ниво учебен процес. Виждала съм доста възрастни да се отказват, но и знам каква е наградата, когато можеш. Обясних добре на Лора колко е трудно и тежко да се научиш, но и колко приятно е след това. Не знам дали е разбрала нещо от моите обяснения и съм сигурна, че не са я топлили много докато се е учела, но видях, че усети удоволствието и искаше още:)

Начални стъпки. Много съм се смяла тука, защото учителите ги събираха буквално като плъзнали на всякъде мравки. Едно не успя да остане на трасето от началото до финала.

Тук вече е разбрала за какво става дума.

Our Number 1 is 4 Years Old, wow

Wednesday, February 1st, 2012

Понякога се опитвам да обясня на Лора, че нещата са относителни. Някой ден ще схване напълно какво имам предвид. Днес тя става на 4 години, много за нея и винаги малко за мене. На колкото и да стане, тя ще е нашето малко момиченце-кокиченце-калинка и винаги ще я обичаме, както тя казва, “от рибите и от пясъка и от камъчетата и от цветята и от ската и от морееето и от звездите и от… и от…”.

Нека да мечтае и да се радва на живота, защото както пеят нейните любимци:

“If you see the wonder of a fairy tale
You can take the future even if you fail…”

Получи за подарък истинско колело:) Ако аз имах такова на времето, щях да съм не Номер 1, ами щях да летя в космоса направо. Дано и Лора да има сърце за нейното.