Ако перефразирам едноименната песент на Лили Иванова ще прозвучи “слънчогледи, слънчогледи, много ви снимат, но само на някои им се получава…” хаха. Днес си видяхме лентата, не е като да е пълна със шедьоври, но пък аз си ги харесвам снимките, нали на тях е Лора. Ще пробвам да снимаме нещо на открито да видим…

Тази е от Канона

В началото на Ердбергщрасе, зад библиотеката, има малък, подобен на магарешки бодил, храст. За нас е “храстът на калинките”, защото там винаги може да намерите поне една калинка. Лора всеки ден, след градината, отнася по една калинка от същия храст. Стиска я здраво в ръка и това предизвика поредица от вечно заспали (според нея много уморени) калинки, които посетиха дома ни и намериха вечен покой под мъха на розата. Лека полека тя се научи, освен да им се радва, да внимава и да ги пази. Днес на детската площадка намерихме нов вид калинка, черна с червени точки:)

Анна-Лена с калинка в ръка

Лора казва, че цялото и име е “Лора Данова Момиченце-Кокиченце Калинка Принцеса”. От днес може да добави и “Рибка”, защото днес е денят, в който тя наистина заплува спокойна като рибка под водата. Много съм горда с нея, а мисля че и тя е доволна и щастлива от своята нова свобода. От басейна снимки нямам, но как сладко спи след него, успях да документирам. Това мъничкото, червничкото, на възглавницата не е ягодка. Това е най-малката и матрьошка, която е изпаднала от ръката и след като е заспала. Лора нарича матрьошките “барбарони”. Като се замисли човек има известна прилика:)

С Лора рисувахме. Акулата заедно с перките, опашката и човека, който е погълнала, са си изцяло нейно произведение:) А е акула, защото Лора така каза.
Оказва се, че акулата не е чак толкова забележима, защото до сега получих предположения, че рисунката изобразява: часовник; човек (което си е истина); човек, който хвърля камък… интересно какво ли още може да види човек, освен човека, в тази картина:)

От известно време замислях как да направя една снимка, отново вдъхновена от Марк Тъкър. Купих цветята евтино от Била, снимката е със слънчогледи. Помолих Жоро да набави цветни позитиви, с идеята да използвам неговата Mamiya, и търпеливо изчаках да дойде Събота. През седмицата сутрин няма време, а вечер няма светлина. В събота всички знаеха че ще снимам, но това не помогна много. Напомних на Лора, че ще я снимам и тя каза “Не искам”. Казах и че ще получи награда, а тя попита “Каква?”. Отговорих “Хипопотамче”, бях сигурна че ще е достатъчно, но Лора продължи “Какво още?” и аз отвърнах че ще и прочета книжка, след което последва “Книжката не е награда”. В крайна сметка успях да я убедя, че хипопотамчето си заслужава усилията, а и не ми трябваше тя да се усмихва по снимките, както ще стане ясно и от самите тях. Лора прояви голям интерес към Мамията. Тя си е интересна, а като гледаш през визьора все ти се струва, че ще заснемеш шедьовър, много красиво изглежда всичко през него…
И така колко е бил успешен опитът тепърва ще разбера. Това което снимах изглеждаше долу горе като кадъра по-долу. То аз и толкова снимах… Жоро натискаше спусъка дистанционно и никой не гледаше във визьора докато снимахме. Лора стоически помагаше, до колкото и стига детското търпение.

Въпросната снимка, заснета с Canon-a. Трябваше да съм сигурна че поне един спомен ще имам от тази фото сесия.

Mark Tucker е единственият фотограф, чиито снимки (след по-вече от 6г) все още ми доставят огромно удоволствие. Обичам да отворя сайта му и да ги разглеждам, дори и тези които са ми до болка познати, като онази с хлапето хванало победоносно мокро, уплашено коте. Снимката по долу е вдъхновена точно от една Марк Тъкъровска. Изпълнението е разбира се различно и модела също, единственото което докарах долу горе сходно е чаршафът:)