Archive for the ‘trips’ Category

Sardinia – July 2013

Sunday, December 1st, 2013

Нов пост от много време насам… и както винаги разказа евентуално ще последва, а сега само няколко снимки.

 

Gibraltar – the other side of “The Rock”

Sunday, April 22nd, 2012

My business trip started in a rush. I went for the first possible city center check in (at 5 AM), caught the first city airport train and speeded through the airport which for my dismay was overcrowded at that time (not yet 6 AM). The plane to Dusseldorf was completely sold out and I kept wondering what were these people doing that early. I guess the answer is pretty simple, like me they were headed to some business of theirs.

The flight was quick. Dusseldorf was cold both in respect of people’s attitude and weather. Luckily the transfer was fast and soon I was on my way to Malaga. Nothing to say about this city. It looks much too touristic and overbuilt to me. It doesn’t look beautiful either, excuse me Malaga. I found my driver and in 1.5 hours reached Gibraltar.

Now why I decided to write this post. I have been to this place several times and there is not much to tell about it. I have summarized it all in another post already. So what was the difference, it was the other side of the Rock. I have not been there so far and this time I was more or less forced to see it since the Eliott Hotel was booked out and I had a reservation for another one called Caleta (there is a photo of this incredible building below). When the car left me in front I got scared as it was crumbling from outside (later understood that on this entrance side, the rooms are not used). I dared through the doors and was faced with some funny old fashioned designs and relatively friendly staff. Got the card for my room and headed towards it through a corridor which had ups and downs and was turning left and right not at 90 degrees. I imagine this was due to the fact that the hotel is perched on a rock on the edge of the see or rather the land. After some attempts to enter the room I finally managed it and was relieved but not for long. As I was sitting on the bed I heard an underground voice calling “Stoeva” and “help”. I looked startled around me and eventually decided that the siri is playing tricks on me (I had the iphone in my hands and was unsuccessfully trying to find a network). Unfortunately the ghostly voice reappeared in several minutes and this time I was sure my ears are all right and there is something calling me indeed. In the next moment something showed on the TV screen which was black up to that point. It turned out that it was customized for me and was trying to help me obviously into finding the right whatever…

This Caleta hotel is a truly amazing one. Built in the 60-s it has not changed much since. You can enjoy beautiful, beautiful sunrises there (between 7:30 and 7:45 AM) and good food in the Italian restaurant. The nearby beach is not really attractive but there are some cute colorful shells washed out by the sea. In case you ever go there make sure you will get a renovated room!

The other side of the Rock is almost vertical with a tiny strip of land between the rock and the sea. I didn’t see any monkeys although I am sure they were present around. There are 3 beaches on this side too and that is more or less all about it.

Somewhere close to Malaga…

All photos of the sea are done from my hotel room either before 7:45 AM or after 9 PM. The hotel is facing east so below are some sunrises.

The HOTEL

A thunderstorm over Schwechat on my way back

Mauritius

Sunday, April 8th, 2012

Заминахме за Мавриций без да съм прочела нещо за него и нямах определена нагласа за това което ме очаква. От друга страна бях гледала безброй пъти google maps и имах ясна представа как трябва да изглежда бреговата ивица.
Открит от Арабите, по пътя им към Африка, но ненаселен от тях, островът дълги години е бил френска територия и очевидно е претърпял по-голямо развитие през годините, когато е бил английско владение. Това ми наблюдение е базирано на факта, че движението е обърнато, което навежда на мисълта, че пътищата са били построени от Англичаните, а не от Французите. Местното население говори и двата езика, но поздравява на Френски. Мавриций е вулканичен остров, красив и много зелен. Голяма част от бреговете му са опасани от коралов риф и живота, който кипи в плиткото, кристално море между рифа и брега беше много вълнуващ за мене. Разхождайки се по плажа може да срещнете различни видове рачета, водни охлюви, невидими риби, подобни на скатове и нияколко други вида рибки. Само малко по-навътре и вече можете да се насладите на истинско рибно (и не само) разнообразие, което е лесно достъпно със шнорхел.

Много са впечатленията от острова, които се въртят в главата ми. Едно от тях е за мизерните градове и села въпреки не много ниския стандарт на живот, съизмерим с този в България. Местните шофьори трудно могат да бъдат наречени такива и в моите очи са по-скоро самоуки занаятчии-колари. Всичко останало са само хубави спомени от природата, дружелюбните хора и прекрасния хотел.

The Crystal Rock, намира се между брега и рифа някъде в югозападната част на Мавриций (всъщност съвсем близо до нашия хотел). Видяхме я на връщане от делфините. В самата скала няма нищо прозрачно, но водата около нея наистина е такава, кристално прозрачна и тюркоазена. Това е едно от местата за шнорхелване, където те водят. Много е плитко и видимостта е страхотна. Ако минавате с моторница трябва да се движите много бързо, за да не закачите скалите и коралите. Целият югозападен бряг на острова заслужава да се види от високо (в Интренет има много снимки точно на тази част), много е красив и морето е нашарено в няколко цвята. Сигурна съм че в слънчев ден е приказно красиво, но за съжаление, когато ние имахме възможност да погледнем отгоре беше дъждовно и мрачно.

Изрових една прилична снимка от причи поглед (не е моя, прекалено сатурирана е…). Това е изглед от север, в дъното е юг а в дясно е запад. Погледът към Le Morne от юг е не по-малко красив.

Горните снимки са направени сутринта по пътя към Tamarin Bay. Снимането на диви делфини изобщо не е лесна работа и отдолу е най-доброто, което успях да направя с 50мм обектив. Делфините всъщност бяха много, но само част от тях излизаха на повърхността, около 3-4-5 и аз бях наистина удивена, защото не очаквах да са много, когато се гмурнах под водата. Отдолу имаше около 25 делфина,  може и повече да са били, нямах време да ги броя:) Бързах да поплувам с тях, а те не чакат и за миг се гмурват към тъмното дъно, за да изскочат някъде, където няма да ги безпокоят туристите. Свободните делфини не са като тези от филмите или делфинариумите. Те не правят номера и ако подскачат над водата е единствено за собствено забавление; не вземат умряла риба от зяпачите, което е напълно разбираемо при ширналия се пред тях океан, пълен с жива такава.

The Blue Bay, който свсъщност не е много син, но е едно от най-добрите места за гмуркане и шнорхелване (според туземците). На сушата там няма нищо забележително и ако ходите  на хотел, не е това мястото.

Големите балони са страхотни, но са много по-неустойчиви от малките, бързо се пукат и са трудни за снимане. Хората по плажа сигурно са ни се чудели от къде сме взели приспособленията за балоните и едва ли са предположили, че си ги носим заедно със сапунената вода от Австрия. В интерес на истината се побрахме в 2 куфара за чек-ин и още 2 за ръчен багаж, което беше цял подвиг и изненада за нас. Можеше да извозим още едни 50 кг с Emirates и аз посажълих, че не сме си взели еднолитровата туба със сапун за балони и някои други работи.

Един гаден комар ухапа Лора по лицето и тя милата изглеждаше ужаcно, добре че по снимките не личи много.

Водните охлюви са голямо забавление, обръщаш ги на обратно и те подават едни смешни оченца, за да проверят как е обстановката, след което с помощта на нещо като крак, хоп и за миг се преобръщат.

Един от плажовете по пътя от Le Morne към Blue Bay, изцяло от корали. В първият момент, от колата, ми се стори че някой е изсипвал бели камъни, но когато отидох се оказаха начупени корали.

Имам цяла поредица “Лора се маймуняви по време на закуска”. Ще я кача някой ден…

Всички снимки са правени с iphone над водата. Много от рибките не проявяват интерес към хляба и съответно не можах да ги заснема. Там където се гмурках със шнорхела имаше огромни пасажи от шарени рибки и съжалих, че нямам подводна камера.

Мавриций, ден по ден

Sunday, March 25th, 2012

Ден 1, Лора каза че вече е забравила Виена и е готова да остане тук завинаги. Попита дали сме на края на света, но сега твърди, че сме в началото му, защото сме до морето. Да поясня, началото на света започва от морето, а краят му е “там където няма море”.

Ден 2, вали но е много топло. Взехме кану и влязохме в морето, 200-250 метра навътре. Намерихме едно коралово поле и се редувахме да шнорхелваме, защото Лора отказа и някой трябваше да я гледа. В крайна сметка я вързахме с едно въже за кануто, тя и без това не можеше да потъне със спасителната жилетка. Дъното беше на около метър и 10-20 см. До сега не съм намериля място, където морето да ме покрива. Може би по-близо до рифа има такива. Усещането при допира с тропическите рибки е неописуемо. Чувстваш се щастлив и благодарен, че можеш да се насладиш на цялата тази красота и разнообразие. Някои от морските обитатели са леко плашещи, защото ти се навират в маската, а някои се нареждат изпитателно срещу тебе и те гледат втренчено. Сигурно се чудят що за риба е това и, нищо че са малки, ти става леко притеснено. Моите светло оранжеви Keen-ове, с които плувам, се оказаха голям хит сред рибите. Може да ги мислят за храна, а може и да ги дразнят заради яркия цвят. Към края Лора се престраши и погленда през маската използвайки шнорхела и остана доволна. Още не може да се отпусне съвсем и я разбирам, затова отлагам плуването с делфините в открития океан и тайно се надявам тя да се престраши да скочи във водата, която е толкова чиста и прозрачна че дори само да стош във лодката, можеш да видиш много от рибките. Шнорхел трябва само ако искаш да видиш тези, които се крият или за много бързите.

Ден 3, сутринта беше слънчево, сега пак вали. В прогнозата виждам че има голям циклон точно над Reunion и Mauritius. Днес намерихме един корал на 3 метра от брега и Лора седна със шнорхел и маска да зяпа рибите, след което се отпусна по корем във водата. Аз съм толкова впечатлена от морето и живота в него, че забравих да разкажа за хотела, който е огромен, разкошен и с много дружелюбен персонал. Толкова е просторно, че гостите не се натрапват един на друг и можеш наистина да се отпуснеш и починеш.

Ден 4, отново вали и небето е млечно бяло, тоест няма надежда за слънце. Като цяло дъжда в тропиците не пречи на ежедневните занимания като плуване, гмуркане, … Може дори са вземе за предимство, защото при слънчев ден престоят в океана за дълго време не е препоръчителен. Лошото на дъжда е че няма хубава светлина и синьо небе, тоест не става за снимки. Водихме Лора пак да шнорхелва. Намерихме две големи скали под водата на 20 м от брега, около които кипи от живот. Идеята ми беше Лора да погледа рибките, но като стигнахме до мястото Жоро извади един голям къс хляб и за моя изненада го хвърли във водата точно пред Лора, което накара рибите да полудеят и те се хвърлиха по посока на детето, като някои я взеха за храна. Настана рев и писъци и Жоро набързо я “спаси”, докато аз реших да погледна отдолу. Усещането си беше страшничко, направо трябваше да отгонвам рибоцие от мене. Жоро се опита да оправи ситуацията като обясни на Лора, че те всъщност са я цункали по гърдичките, а не са се опитвали да я похапнат и обеща да не прави повече така. Рибите на това място бяха от сомчета до няколко вида дискове, различни други ярко-шарени, имаше игли и също други по-големи видове. Размерите варираха от около 3-4 см до около 40 см. Представям си как се е почувствала Лора при вида им… След краткото приключение се върнахме при шезлонгите и помолихме хората, които почистваха палмите, да ни разрежат един кокосов орех, току що свален от тях. Преди това се забавлявахме с един да го хвърляме в морето и да правим фонтани. Утре вземаме колата и искрено са надявам времето да е по-добро от днес.

Ден 5, пътешествие с колата. До тази почивка ми беше невъзможно да си представя, че мога да отида на ваканция, в която няма да ми се иска да излизам от хотела. Днес, когато минахме през главния вход с колата, леко съжалих че оставяме морето зад нас. Първата част на пътуването премина в притеснение (предимно от моя страна), че ще скочим в канавката от ляво на пътя (тук движението е обърнато). Още не мога да се отърся от усещането, че караме в насрещното и това в комбинация с тесните планински пътища ми дойде в повече. Стигнахме до Chamarel, видяхме водопада, много-шарената пръст и огромните костенурки, хапнахме в един от местните ресторанти, погледнахм Le Morne от високо и поехме обратно към морето. Мене то си ме теглеше още от суртинта. Това е също нещо, което казвам за първи път. Никога не съм разбирала хората, които се препичат нагъчкани по плажовете или просто се плацикат в морето. Прибрахме се в хотела, взехме кануто и намерихме скалите от вчера. Пуснахме хляб на рибките и спокойно наблюдавахме отгоре. Намерихме и два много красиви корала, големи около 2 метра всеки, които аз обиколих няколко пъти и Жоро каза че рибките се движели след мен. Много е интересно под водата и много вълнуващо. По едно време, както си се гмурках, чух викове от лодката. Помислих, че някоя риба е скочила в нея, а то се оказа раче, скрило се в обувките на Жоро (писъците бяха от него). Лора вече се поотпусна и се движи с шнорхел под водата между мен и Жоро и също се гмуркаме заедно, но тогава ми стиска ръката. Мисля си че рибките доста я притесняват, не и е естествено да плува заедно с тях.

Ден 6, дълго пътешествие с колата. Забравих да кажа, че веремето се оправи, стана много слънчево и топло и всички дружно поизгоряхме. Ползваме усилено гелът от Алое Вера, което тук расте в изобилие и има екземпляри, които са по-големи от мене. Днешното пътуване беше просветляващо и изключително изнервящо. Местното население е меко казано малоумно що се отнася до шофиране. Хора, кучета, колелета и всякакви варианти на превозни средства, наподобяващи мотори, се движат по средата на пътя из селата (може и градове да са, но не приличат много на такива). Шофьорите на коли карат на половина в насрещното и като че ли нарочно те пристискат по и без това прекалено тесните пътища, за да скочиш в канавката, която на места е бая дълбока. Разбирателство на пътя липсва, печели по нахалния. Никой не пуска фарове докато не стане непрогледен мрак. С две думи жив кошмар и съм изключително благодарна, че се прибрахме невредими. За самото пътуване мога да кажа, че Мавриций е едно чудно-прекрасно мястно, което за съжаление е било открито от хората и за още по-голямо съжаление населено с такива, които не го пазят много. Историята за птицата Додо, колкото и да е тъжна е била неизбежна, но това да изхвърляш пластмасовите си бутилки за вода не в тръстиката до пътя, а в боклука е напълно постижимо според мен.

Този пост го оправям след като сме се върнали и за съжаление мога да споделя, че това с бутилките далеч не е традиция присъща само за Мавриций. Наскоро спрях на една бензиностанция близо до Малага и реших да погледна градът и морето от високо и се сблъсках с тонове бутилки и торбички заринали близката и по-далечна природа… Същото съм го виждала и в България.

Ден 7, гледане на делфини и гмуркане. Станахме рано, в 7 и в 7:30 потеглихме с моторната локда. Не се бях возила на такава до сега и беше доста забавно. В началото стисках здраво перилата, но после се поотпуснах и си спомних за пътуването с малкото корабче из Гибралтарския залив. Гледката от океана към острова е приказна.

Делфините навлизат вссяка сутрин в залива край Тамарин и започват игра на криеница с туристическите лодки (около 10 на брой), всяка една с дузина ентусиасти да поплуват с тях. Забелязахме ги почти веднага и аз дълбоко съжалих, че оставих шнорхлеа си в хотела. В целия ентусиазъм и еуфория очевидно съм пропуснала момента, в който момчето, което управляваше лодката, е съобщило че има оборудване за гмуркане. Разбрах едва към края, но все пак успях да скоча в океана и да ги видя и дори за малко да поплувам с тях, след което погълнах солидно количество вода. Аз имам сух шнорхел, безкрайно съм доволна от него, и изобщо не бях подготвена за стандартните шнорхели (като този който плучих на лодката), с които водата нахлува в устата ти след като им потопиш края. Преживяването да плуваш с диви делфини е изумително, наистина е такова. Ако го пробвате ще разберете… Когато си в океана и дъното чернее там някъде отдолу, недокоснато от слънчевите лъчи, а пред тебе има около 25-30 делфина е трудно да останеш безразличен. Лора ги гледа с интерес в началото, но само от лодката и те често бяха далече. Мисля си че тя е вече толкова наситена с преживявания, че трудно може да се впечатли повече.

Следобед аз отидох да се гмуркам отново с лодката. Заведоха ни на едно място, малко пред големия риф, с много корали и големи пасажи разноцветни риби. Вече е установено че рибоците харесват оранжево и жълто (сандалите и плавниците ми). Интересно е за какво ме мислят и защо ме следват. Случи ми се да вляза сред едни корали и за да изляза трчбваше да се върна на обратно (не исках да плувам над коралите, защото беше много плитко и можеше да ги закача), та като се обърнах рязко, за да се върна, се изправих буквално срещу стена от риби. Добре че са малки, но някои са малки обаче се ежат. По едно време реших да се подам над водата, трябваше да следя за лодката, и уцелих идеалния момент. На плажа в дъното ръмеше и една дъга се беше опънала по цялото му продължение, от край до край, а още една се извисяваше на половина над първата.

Ден 8, много слънце, плаж и обиколка с лодката с прозрачно дъно. Времето е прекрасно и това гарантира идеална видимост в дълбочина. Лодката с прозрачно дъно наистина предлага различен поглед към подводния свят, но също така предлага и едно главозамайващо люшкане и след около час не знаеш дали си пренаситен от гледките на пасажи с прекалено бързо движещи се рибки или просто си получил световъртеж от лодко-люшкането, а вероятно и наченки на морска болест. Возенето с моторницата наистина е по-приятно, но хората си ни бяха предупредили. Стигнахме брега все още в кондиция и продължихме с плажа.

Ден 9, цял ден плаж. Краят наближава, но изобщо не горя от желание да се прибираме в къщи.  Не бих отказала да погледам още някой друг залез над Индийския океан, красиви са. Днес видяхме двама Българи, бяха образи. Лора вече е изключително смела в басейна, почти до безумие, и не толкова смела в океана, но плува отлично със шнорхел.

Ден 10, довиждане Мавриций. Мисля че ще е наситна до следващото виждане, защото ще се върнем пак.

Boston

Monday, February 13th, 2012

Boston е много готин град. Не е прекалено голям и е много просторен и уютен. За 3 дена прекарани там, успя да ме спечли. Newbury street е сигурно най-известната улица в него и е интересно разнообразие за Американски град, но мене ме грабна Mt Vernon street. Дали заради невероятната светлината (която така и не успях да уловя на снимка) нашарила улицата през гъстите корони на дърветата, или заради старите, завъртяни къщи и годините им, там ми беше много приказно…

След няколко дена къмпингуване из Мейн се отправихме към Бостън. Влязохме с колата от север или поне се опитахме на няколко пъти, в които Пеев ни въртеше насам натам, опитвайки се да уцели правилната посока за МИТ. Впечатлих се от Charlestown, той изглеждаше доста мизерно място и в главата ми се въртеше мисълта, че не съм си представяла така Бостън. Сега ако попитате някой местен дали Charlestown е част от Бостън сигурно ще ви отговори отрицателно, но той все пак се намира на по-малко от миля от идеалниа центът на Бостън, така че… В крайна сметка намерихме пътя, посетихме MIT Coop, където Пеев и аз станахме горди притежатели на портмонета с логото на университета. По-късно се сдобих и с още едно с логото на Харвард, което си ползвам.

Оставихме Пееви някъде на път за гарата и се отправихме към хотела. Бяхме си избрали един на червената линия на метрото, близо до центъра, само на 3 спирки от него. Сумите от 300 – 400 usd на вечер в по-централната част не бяха особено примамливи и освен това ненужни при положение, че щяхме да сме на вън почти през цялото време. Hа рецепцията, ни посрещна българка и беше така добра да ни даде безплатен паркинг и закуска, които не бяха включени в резервацията ни. Самият хоетл беше леко позападнал, но в съвсем приличен вид, особено за прясно къмпингували клиенти като нас. Не мога да се оплача, дори напротив мисля че си беше добра сделка като локация, цена и качество.

Обиколката ни на Бостън мина по следният маршрут MIT, Harvard, South End, Old Harbor, Downtown, New England Aquarium, North End, Beacon Hill, Charles River. Това, което ми е останало като спомен от нея е как на много места времето изглежда почти спряло, нямаше я забързаността и суматохата на NY, нямаше ги и тълпите с туристи, само тълпите от комари (мой скъп спомен от Мейн) бяха все още там. Charles River беше пълна с лодки дори и в тези делнични дни и хората край реката изглеждаха спокойни и радващи се на живота.

Не ми се тръгваше от там… но след 3 дена се отправихме към Newport, този с големите къщи. Имам чувството че Американските градове са винаги поне по два, има поне два с едно и също име. Та Newport = големи къщи, повечето скрити зад високи и дебели живи плетове или огради, глека която набързо обърна колата ни в посока NY.

Забравих да кажа: Да живее iPhone-ът, мой верен другар по пътя! Колкото си обичам камерата, толкова и ненавиждам да я нося и при всичките ми проблеми с гърба, тези моменти стават все по-чести…

Тази снимка идва с поука и тя е, че е добре първо да се огледате, дали собственикът на колата, чиято регистрация искате да снимате, не е случайно някъде на близо. След като доволно заснех табелката ми се наложи да обяснявам на един едричък Американец, че снимката е всъщност само за спомен… Другият вариянт беше да му обясня, че комбинацията от червено, синьо и жълто ми е харесала много.

MIT или Harvard… всеки си има предпочитания. Аз като кампус харесах MIT в пъти повече.

USA 2011 – hipstamatic part 3

Monday, August 8th, 2011

USA 2011 – hipstamatic part 2

Sunday, July 24th, 2011

Малко съжалявам, че са снимани с iphone-а… Местата заслужаваха нещо по-добро… Истината е, че ако носех само камерата, над полoвината от снимките нямаша да съществуват изобщо, а от останалата полoвина много нямаше да видят бял свят – интернет.

click to view large

USA 2011 – hipstamatic part 1

Sunday, July 24th, 2011

click to view large

test

Tuesday, February 15th, 2011

Olimpia Zagnoli

Monday, December 6th, 2010

Попаднах на това видео през един блог и много ми хареса. Весело ми стана като говореше за Bruno Munari, който аз така и не успях да оценя, но в крайна сметка всеки има право на мнение.